Скъпи приятели,
Ето какво ме провокира да напиша това стихотворение озаглавено „Пред портите на манастира“:
През последната година посетих няколко манастира край София, както и други в страната. Честно казано почти всеки път си тръгвах огорчен от интерпретацията на вяра и духовност, която масата от хората и духовниците имат. Нагледах се на какво ли не. (Кой съм аз, за да ги съдя, и все пак с добро пиша това.)
Явно безобразията в храмовете и манастирите по света са от век и веков, щом самият Исус гони търговците от храма.
С времето започнах да разбирам и приемам тези безобразия с мисълта, че за всеки влак си има пътници.
Това стихотворение не е за тези, които ще ме оплюят, анатемосат и ще ме нарекат богохулник. Егото в тях няма да им позволи да разберат думите ми. На тях от сърце им пожелавам господ здраве да им дава.
Ще съм благодарен ако с това стихотворение помогна на поне един човек да си отвори очите и да тръгне да търси господ и пламъка на вярата вътре в себе си.
Ще съм благодарен ако поне един човек разбере, че единствената пречка между всеки от нас и господ е егото и самолюбието ни, които трябва да преодолеем и да ги превърнем в чиста любов, която да раздаваме безвъзмездно на хората около нас. Защото всички ние сме едно, но още не го осъзнаваме!
Благодаря ви!
Пред портите на манастира
––––––––––––––––––-
Пред портите на манастира аз пристигам,
а с мене прииждат пришълци наред.
Болни, слепи и сакати,
всеки за душата си да търси лек.
А там на паркинга навалица голяма,
всеки по-напред да се вреди.
Там старец проси в инвалидна количка,
а някой в сянката парите му брои.
До портата на манастира аз заставам,
разминавам се с тълпи безчет.
А аромат познат ме лъхва, на миро едва ли –
младо агне се пече на чеверме.
На масата до входа посреща ни свещеник,
духовник бил е, но в някой друг живот.
С ланец като рапър, кутията с дарения подпрял е
и казва: „бог да ви благослови“!
Оглеждам се в двора и какво да видя –
големи къщи, беседки довари и чешми.
Всеки идващ в кутията пара голяма пуска,
господ душата му окаляна да опрости.
А там на припек до беседката в двора,
доволно мърка манастирския котак.
Лежерно с опашка всички поздравява,
и сладко облизва своя мустак (след последния кюфтак)!
На опашката за свещи стара баба ми прошепва:
„синко по-дебела за здраве си вземи“!
А на свещника свещта с молитва за здраве паля,
а след мен сестра ги гаси, за следващия място да освободи!
От този боже храм абсурден аз си тръгвам
с душа по мръсна от преди.
Но слава богу – светла мисъл озари ме:
„Боже, в мене вечно твоя пламък ще гори!“
Автор: Иван Петров
Февруари 2020 г.
Снимка: pixabay.com
